Нощ в галерията – 2021 г. ХГ “Илия Бешков”

УБЕЖИЩА

Емануела Ковач, Васил Колев-Vassillo, Веселин Дамянов-Вес, Бранко Николов и Людмил Георгиев

Със своята богата творческа биография, Емануела Ковач, Васил Колев-Vassillo, Веселин Дамянов-Вес, Бранко Николов и Людмил Георгиев са представители на различни поколения графици, но въпреки това всеки от тях вече има своето установено място на художествената сцена. Изложбата „Убежища“, в която са включени произведения на петимата автори, обединява техните разнородни пластически търсения. Зад това богатство от възможности на изкуството на графиката, обаче, прозира и нещо общо, което настоящата експозиция прави опит да изяви – тематичното им фокусиране върху проблема за убежището.

В съвременния глобален свят, белязан от емигрантски вълни, етнически напрежения и екологични катастрофи, темата за убежището като подслон, покрив, приют, гнездо, свърталище, придобива все по-голяма актуалност. Бежанските лагери, центровете за подслоняване на бедстващи, приютите за бездомни, дори публичният, културният и игралният дом са теми на непрестанен дебат в общото социално пространство. Убежището все по-често се превръща в единствен дом. Тъкмо проекциите на този социален феномен могат да бъдат видени в представените в изложбата „Убежища“  творби на петимата автори. Всеки по свой начин, съзнавано или не, отразява темата със своя почерк.

Емануела Ковач търси дома в себе си, Васил Колев-Vassillo го материализира в различни архитектурни силуети. Людмил Георгиев овеществява идеята си за убежище, оттласквайки се от предметния свят, в издирване на спомена, видението и съня като възможни убежища. Като контрапункт на този подход се явяват представените от Бранко Николо произведения. В тях архетипният на светлината на храма, на доведената до абстракция кора от бреза, могат да бъдат тълкувани като дом. В творческите опити на  Веселин Дамянов-Вес можем да видим, че убежището е там, където сме самите ние.

Това не е конкретно пространство, а начин на възприемане на заобикалящата ни действителност – върху гърба на препускащия кон, в тялото на клоун.

Всички тези разностранни тематични посоки и пластически подходи, показани в изложбата „Убежища“, са обединени от една обща за Емануела Ковач, Васил Колев-Vassillo, Веселин Дамянов-Вес, Бранко Николов и Людмил Георгиев идея – избрали са изкуството на графиката за свое творческо убежище.

Лика Янко е родена в София на 19 март 1928 г. като Евангелия. Баща ѝ Лазар Янков е албански общественик. Учи във Френския колеж в София и там за първи път се запознава с творчеството на художници като Сезан, Ван Гог, Гоген, които по-късно оказват влияние върху творчеството ѝ. През 1946 г. постъпва в Художествената академия, със специалност живопис, в класовете на проф. Дечко Узунов и проф. Илия Петров, но така и не се дипломира.

Първата ѝ самостоятелна изложба е през 1967 г. в София, но е разкритикувана от критиката и преждевременно прекратена. Лика Янко продължава да рисува, но не излага платната си до 1981 г., когато получава покана за изложба лично от Людмила Живкова. В средата на 70-те години на миналия век нейните картини започват да се купуват от чужди посолства и получават високата оценка на европейските галеристи.

За целия си живот Янко прави едва 7 изложби, като умира (от пневмония) няколко дни след откриването на последната от тях – във варненската галерия „Кавалет“. Приживе подарява 82 платна на Софийската градска художествена галерия. Всъщност дарените картини са 80 на брой, но за две от тях („Натюрморт“ и „Пейзаж“) впоследствие, през 2004 г., се разбира, че са двустранни.

В картините ѝ преобладава белият цвят, защото според художничката това е цветът на Бога. В тях тя често инкрустира мъниста, копчета, конопени въжета, гайки, стъкълца, камъчета.

През 1989 г. получава наградата „София“.